Слушай Лунната соната!

И плачи за любовта,

която изпитваш към живота

себе си, останалите,

които са ти или не са ти.

За миналото, което не си живял

и бъдещето, което няма да видиш

за несвършената работа,

чрез която си могъл да живееш по-добре,

за свършените злини и грешки,

които са те направили, това, което си -

плачи!

За хората, които не познаваш

и които ще живеят след теб

и ще слушат Лунната соната

или ще я свирят на пиано,

или дори ще си я татаникат на ум

и ще мислят за миналото и бъдещето,

за несвършената работа

и за свършените злини,

които ги карат да съжаляват

или да се гордеят

със себе си,

с богатството си,

с културата си,

с вещите си…

Всъщност,

когато много се гордееш

със своя си свят,

никак не ти приляга

Лунната соната.

Ще си глух като музиканта,

който я е написал

и няма да ти е до плач,

а до радост,

че си хванал опашката

на някое хипотетично магаре

или магарица,

която друговерци

държат в сексуално робство

в пустинята на своя минимализъм.

Тук не става дума за това,

а за всички, които са тъжни,

и ще бъдат тъжни

или са били тъжни,

когато са осъзнали факта,

че Лунната соната е

реквиемът на безсмъртните

влюбени и свободни

нещастници.